Мрака и Радомирско през Средновековието и Възраждането

Георги Ковачев, Мрака и Радомирско през Средновековието и Възраждането, 2007

За закупуване и повече информация пишете на пишете ни или тук

Избрани моменти:

РАДОМИР КАТО УПРАВЛЕНСКИ ЦЕНТЪР ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

Първото споменаване на местното име Радомир, в запазените и въведени в научен оборот писмени извори, като областен център се свързва с едно от важните събития през 1443 г. – кръстоносния поход начело с полско–унгарския крал Владислав ІІІ Ягело и воеводата Янош Хуниади. Това сведение, обаче, обозначава само завършека на един възходящ процес, който започва към времето, когато селището възниква, а в последствие се издига и утвърждава като водещо в тукашната котловина. Косвените податки за такъв статус още от предосманския период се открояват, но рядко могат да се разтълкуват от неспециалистите. Предпоставките и основните изяви в това отношение са загатнати в “Ранна история на селището Радомир”.

Още тогава, а със сигурност в 1491 г. названието на селището се явява нарицателно за прилежащата му област, вилает, състоящ се от няколко десетки села, в общи линии влизащи и в смисъла на съвременното понятие Радомирско. Тази административна единица граничела от север с подобна съвкупност – вилает/нахия Сирищник – заедно с която дълго време преди и след това влизали в границите на онова пространство, което е известно в историята като Мрака.

Такъв тип припокриване на две имена за една и съща област имат сложен генезис, който може да бъде разбран само ако се разгледат комплексно всички данни за трите, особено за най-старото от тях.

Ранна история на селището Радомир

Възстановката на този етап от миналото е неразривно свързана с въпроса за произхода на самото местно име. Възгледите по тези въпроси се колебаят между прекалено опростяване, субективизъм, мистификация и профанизация на отговорите. Противоречията в това отношение са значими, а липсата на съответната историческа информация преди средата на ХV в. създава подходящо поле за изява на всевъзможни неаргументирани мнения.

Интересът на обществото и личността към миналото винаги е предпоставял мнозина от опитите за обяснението му да имат най-често характер на митологизиране т.е. да бъдат изкривявания на дадена действителност. Това по правило подтиква историци или други ерудити да предприемат съответни действия срещу този подход и тип съзнание. Парадоксално, но и лесно проследимо е защо почти всички дееспособни историци и учени избягват да се впускат в разрешавенето на предложения проблемен кръг, основаващ се върху нездрава, опасна и неатрактивна материя.

Почти без изключение местните дейци на науката и културата по един или друг начин са ставали съпричастни към опитите да се надмогне неизвестността. Подобни ентусиасти, обаче, никога не са били подготвени за осъществяването на строг и всеобхватен преглед на информацията. По този начин всеки от тях, бидейки в плен на един безкритичен подход, допринася за усложняване на темата. Нещо повече, така още от първите десетилетия на ХХ в. подобни безпочвени изводи се вкореняват стабилно в съзнанието на тукашното общество. Причината е, че хората винаги са се блазнели и успявали да приемат за истина онези постановки, проповядващи благороден произход и славно минало, но не и такива, които вещаят посредственост.

Приказната история за връзка между българския цар Гаврил Радомир (1014-1015) и възникването на селището е точният пример за митологизиране и мегаломания от локално естество. И днес все още се отделя незаслужено голямо внимание на тази удобна теза, която е неизменен участник в и без това оскъдната информация за град Радомир в броящите се на пръсти професионални публикации и официални справки, особено при търсене в глобалната мрежа. Отрицателите на тази повърхностна теория някак високомерно и презрително даже не смятат за необходимо да правят изрично опровержение. Последното, именно заради много от гореизложените причини, през тези декади, досега и в бъдеще, би било безполезно във всеки случай, когато е поднесено без достатъчно доказателства и логически издържано ново обяснение за предмета на обсъждане.

Лесно е да се каже, макар и да е вярно, че българските владетели нямали обичай да кръщават с имената си разни селища, ала това не спомага с нищо, за да се задоволи търсеща истината мисъл на заинтересования човек. Единствената, и то все още неиздържала проверката на времето следа в близост до Радомир, свързана с Гаврил Радомир се открива край село Трекляно, Кюстендилско. Въпреки това дори подобна противоречива находка с нищо не позволява по-нататъшното съживяване и поддържане на визия с отправна точка, че същият цар е бил епоним или основател на селището в края на Х – началото на ХІ в. Напротив, в достатъчно примери от местните печатни издания и историографска продукция след Освобождението личи развоят на тази заблуда. Настоящото оборване няма за цел изобщо да отхвърли мисълта, че населеното място дължи името си на връзката с един от останалите сановници и знатни люде с име Радомир, които се срещат в историческите извори от периода ХІ – ХІV в. Правото за подобно допускане се извежда неоспоримо от наличието в близост, а защо не и на едновременното възникване, на добре известния и твърде показателен топоним Кондофрей, свързващ се с някой от едноименните западноевропейци на служба във Византия.

Познатите статистически данни предимно за числеността на населението в Радомир през ХVІ в. правят възможно да се твърди, че той е неизменна част от предосманската селищна мрежа, развила се в рамките на тукашната котловина. Същите числени стойности със сигурност ще разочароват всеки читател, който очаква да намери в тях необходимите характеристики за един значим и развит средновековен град. Радомир, макар да се кичи с достойнство на средоточено населено място, с течение на времето и чак до ХІХ в. се доближава в определена степен до мащаба на големите села и никак до традиционните градски центрове в България и на Балканския полуостров преди падането им под турците.

Еволюцията на Радомир от положение на село с местно значение до равнище на център от малък градски тип е силно зависимо от неблагоприятните природо–географски особености и липсата на стародавни и устойчиви градски традиции.

Името Мрака в историческите извори

Мрака е една от добре известните, много интересни и за съжаление съвсем слабо познати и проучени в дълбочина български земи. Най-ранният оцелял ръкописен книжовен паметник, в състава на който се споменава това име е т. нар. “Сборник на поп Драгол”от третата четвърт на ХІІІ в. Става въпрос за присъствието на този топоним в съчинението “Видение и тълкувание Данилово”, едно от множеството апокрифни и историко–апокалиптични сказания в съдържанието на сборника. Текстологическите проучвания показват, че това е препис от извод, възхождащ към средата на ХІ в., който за съжаление е унищожен. Това позволява да се приеме, че името Мрака, а също така подобното и съседно Грахово поле (Граово), както селищата Земен и Брезник, са съществували още през ХІ в. като обстоятелствата и предпоставките, заради които те били включени в тогавашната литературна традиция, са твърде специфични и будещи интерес.

За разлика от името Грахово, което се открива отново в паметниците чак през ХV в., Мрака има относително честа употреба, концентрирана през ХІV-то столетие. Тогава на няколко пъти името се среща в контекста на българо–сръбските отношения, вътрешнополитическия живот и аграрните отношения в двете страни.

В 1330 г. покрайнината Мрака е пряко засегната от подготовката и последствията на българо–сръбският сблъсък, състоял се в областта на Велбъжд (дн. Кюстендил) и в близост до средновековния Земен (да не се смесва с локализацията си с днешния едноименен град). От 30-те – 40-те години на този период са запазени три дарствени грамоти на сръбският крал Стефан Душан (1331–1355) в полза на светогорския сръбски манастир Хилендар и в ущърб правата на манастирската църква “Св. Никола Мрачки”. През 1347 г. българският цар Иван Александър (1331- 1371) издава златопечатна грамота, с която утвърждава ставропигалния статут на манастира “Св. Никола Ореховски“, който в науката се приема за идентичен с горната църква. Съществува още една грамота, късен фалшификат от края на ХІV – ХV в., изработена въз основа на текста на българският документ и вероятно с включване на пасажи от незапазено историческо свидетелство, издадено от сръбския крал Стефан Дечански (1321-1331). Комплексът от грамоти, определящи юридическото положение и имуществено състояние на един малък манастир, е интересен пример за това какво количество актов материал циркулирало тогава за да бъдат определени достоянията на много по-големи и богати манастири, следите за което се губят поради съзнателно и несъзнателно унищожение на подобни документи, издадени във владетелските канциларии.

Вероятно в периода ХІ – ХІV в. големи права и дарения е получил и манастирът ”Св. Йоан Богослов “ при село Белово (дн. град Земен), влизащ също в териториалния обхват на Мрака за разлика от средновековния град Земен, разположен близо до границата на областта, но вън от нея. Преки следи от привилегиите и механизмите за издръжка на това култово място не са запазени. Ктиторският надпис в тамошната църква дава едно от важните косвени доказателства за вниманието, което му е отделяно, а същевременно и за това, че тази част от покрайнината Мрака отново попада вън от границите на Търновското царство, под властта на сръбския деспот Деян и в последствие на синовете му Йоан и Константин, скоро след 1347 г., когато е издадена българската царска грамота.

Тъкмо при последния владетел и след смъртта му в 1395 г. започва интегрирането на тези земи в рамките на османската държавност.

Поради особености в историята на покрайнината не било възможно тя да влезе под същото име и целокупно в налагащата се османска управленска система. Мрака, въпреки това, остава сравнително известно и употребявано название в западните български земи. Същевременно този дял от тях започнал да се обозначава все повече, първо официално, а с течение на времето и до днес, с имената на обособените в неговите граници вилаети, нахии и кази Сирищник и още повече Радомир в рамките на Кюстендилския санджак. За сравнение полето Грахово (Граово) запазило целоста си и влязло със собсвеното си име като нахия в Софийския санджак.

Споменаването на “Мрака” или уточнението “Мрачки“ (за села и култови средища) се среща в достатъчен брой писмени извори, възникнали в различни манастирски скриптории в периода ХV–ХІХ в. като резултат от служебната или творческа дейност на български монаси под формата на записи в поменици, кондики, кореспонденция. Най-известният деец сред тях потвърдил и узаконил приемствеността между Мрака и Радомирско, е самият Паисий Хилендарски. Мястото на наименованието в устната традиция, или усъвременената му разновидност Мраката също може да се проследи на по-късен етап, а с това и неговата смислова натовареност.

Статистически данни за етно–демографския облик на Радомир и Радомирско през периода ХІV-ХІХ в.

Безспорно двете най-значими явления, оказващи влияние върху подобни показатели, през ХІІІ–ХІV в. били редуващите се вълни на чуждоплеменни нашествия и епидемии от силно заразни заболявания. По-съдбоносни за българския етно–културен масив били онези през ХІV в. – чумната пандемия “Черната смърт“ и започналите малко преди нея турски нашествия в тукашните земи. Малко са историческите извори, които спомагат да се предположи какви поражения е нанесъл първият от тези фактори с разстройващо въздействие. Не така стоят нещата с втория, където има нещо повече от догатки и косвени данни.

Османските навлизания в областите на Средец и Велбъжд/Велбъждка баня започнали непосредствено след разгрома на балканската антитурска коалиция в 1371 г. при Черномен. Същата година силите на победителите преминали покрай южната страна на Мрака (Радомирско), подножието на планината Верила, в поход за подчиняването на Саруяр (Йоан Драгаш), който засвидетелствал васалитет пред османските предводители. За бедите, които сполетели местните българи при тази първа среща с бъдещите им завоеватели и последващите ги кампании срещу София и наследниците на деспот Деян, говорят доста косвени източници и особено един от преките – нотариално заверен венециански акт от 1391г. Същият удостоверявал робското положение на “Анна от български род“ от село Опалово (дн. към с. Друган, Радомирско). Издаването на документа се явява своеобразен завършек на една лична одисея, започнала с османотурското опленяване на хора и имущество от въпросното село и областта малко преди датата на свидетелството, преминала през робските конвои, тържища и кораби на Балканския полуостров, Мала Азия и Егея, докато епилогът се състоял във венецианската колония на остров Крит, където била оформена сделката по придобиването на робинята – българка.

Друг подобен отлив от количеството на местните православни християни се свързва със събирането на кръвен данък за попълване на еничарския корпус. През 1455 г. в резултат на по-ранно такова се явява еничаря Юсуф от Радомир, назначен на служба в крепостта Звечан (дн. в Сърбия). По-късно в 1482 г. Радомир бил засегнат от разпространението на чумната зараза, съпроводено със засвидетелстван смъртен случай. В диапазона на съмнителното стои предположението, че по време на кръстоносния поход от 1443 г. Радомирско е пострадало прекомерно от гнева на турците заради възможно съдействие на населението в полза на нападателите. Някак неуместно, съвсем произволно и съответно неприемливо, поради липсата на историческа логика и доказателство звучи информацията, посветена на Радомир в една свободна енциклопедия (Уикипедия), свързваща го с някакви брожения от 1418 г. и по-късното пристигане на цигани, гагаузи и арнаути от Подбалкана (?!).

Към 1490-1491 г. датират и първите по-обобщаващи и точни сведения от ценните османски данъчни регистри. Тогава били записани над 2139 домакинства, подлежащи на облагане във вилает Радомир (Радомир и селата), което дава един приблизителен брой на населението в района – около 10500 души. Естествено, някакво количество служебнозадължени българи не фигурирали в списъка. Във вилает Сирищник домакинствата пък били около 1500, а хората около 7500. Също в този регистър идва и първото доказателство, че в Радомир вече имало джамия, което показва и една от главните причини селището да се превърне в притегателен център, предопределен да събере мюсюлманите от околността за петъчната молитва, а редом с това и за заселване.

От 1519 г. са и първите конкретни стойности за населението в самото селище Радомир – 133 християнски домакинства срещу 5 мюсюлмански, като тук отново не може да се говори за пълния човешки ресурс, изключвайки съществен брой от местните мюсюлмани, спадащи към категорията аскери и притежаващите берат т.е. без основания да се вписват в подобен списък на задължените с поземлени даждия хора. В сравнение с него, няколко години след това, най-късно към 1530 г., се наблюдава отлив от българските домакинства – 124 срещу 44 мюсюлмански, който неестествен прираст в последните, частично трябва да се обясни с ислямизацията на определен брой българи по силата на социално–икономическа или друг тип принуда.

Същата тенденция се наблюдава и към 1572 г., когато нарастването на мюсюлманските домакинства (110 бр.) е несъразмерно с това на християните (154 дом.) а в следващите десетилетия и векове вещае надделяването на първата общност. Близък до тези стойности на човешки ресурс близо век по-рано в средата на ХV в. достигали съседните села Студена и Перник съответно с по 130 и 200 домакинства, без да били средища на административни единици и въпреки, че тогава надминавали в това отношение Радомир.

През ХVІІ-ХVІІІ в. данните за населението и етно–културния облик не са толкова подробни или пък изчезват изобщо заради коренните промени в данъчното облагане, съответно отпадането на нуждата да се водят такива скъпоструващи регистри. За ХІХ в по-характерното е, че основните статистически материали се откриват в записи на чужди пътешественици в българските земи, митрополитски списъци на брачните двойки в града и селата, а с течение на Танзимата в Османската империя и модерни нарочни преброявания. Сложното при тях е, че те почиват на различни методически основания и измерители, което създава известни противоречия между някои от стойностите предоставени от дейци като Ами Буе, Сава Филаретов, списъците с венчилата, османските сведения, немските и накрая руските данни, даващи един минимум от поне 2000 жители на града в мнозинството си небългари до 60-те години на ХІХ в., когато напливът на българи от местните села и вън от региона се засилва, за да доведе до относително равновесие преди 1877-1878 г.

Библиография

Ангелов, П. Грамотите на Ст. Душан за манастира “Св. Никола Мрачки ” и българо–сръбските отношения. – Исторически преглед, ХХХV, 1, 1979, с.109-116.

Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. С., 1995, 372 с.

Гагова, Кр. Кръстоносните походи и средновековна България.С.,2004, 298с.

Георгиева, Цв. Еничарите в българските земи., С.1988.

Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите ХV-ХVІІ век. С., 1999, 343 с.

Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България (VII – XV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. ; Т. II. Италиански, латински и немски извори. / = Архивите говорят Т. 9 /. С., 2000, 271 с.

Животи кральева и архиепископа српских. Издао Ђ. Даничиħ. Загребу, 1866.

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, 704 с.

Иванов, Й. Северна Македония. Исторически издирвания. С., 1906, 420 с.

Иванова, В. Ореховският манастир и неговите грамоти. – Известия на Историческото дружество в София, ХІ - ХІІ, 1931/2, с.84-115.

Илинкина, В. Нов извор за възцаряването на цар Роман–Симеон (Гаврил–Радомир). – Приноси към българската археология, II, 1993, с. 170-187.

Манолова – Николова, Н. Чумавите времена ( 1700-1850 ). С., 2004, 316 с.

Манолова–Николова, Н., Желева, П. Летописни бележки от Средна Западна България ( ХVІ – ХХ в.). С., 1999, 368 с.

Марянович – Душанич, С. Хрисовульа кральа Душана о дарованье манастира Св. Николе Мрочког у Орехову манастиру Хиландару ( 1339 година ). – Стари српских архив, IІ, 2003, с.55-68.

Матанов, Хр. Възникване и облик на Кюстендилски санджак през ХV – ХVІ в., С.2000, 195 с.+ табл.

Матанов, Хр. Княжеството на Драгаши. Към историята на Североизточна Македония в предосманската епоха. С., 1997.

Матанов, Хр. Югозападните български земи през ХІV век. С., 1986, 214 с.

Мишиh, С. Повельа кральа Стефана Уроша III манастиру светог Николе Мрачког у Орехову (спорне аутентичности). - Стари српских архив, I, 2002, 55-68.

Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. Първи Софрониев препис от 1765 година. Увод, новобългарски текст и коментар Б. Райков. С., 1972.

Писание за верските битки на султан Мурад, син на Мехмед хан. Превод от османотурски език, студия и бележки Мария Калицин. С., 1992.

Томов, Т. Кондофрей – един интересен топоним в долината на Горна Струма . – Годишник на Софийски университет, Център за славяно–византийски проучвания, Ив.Дуйчев, 92 (11 ), 2002, с.251-258.

Турски документи за историjата на македонскиот народ. Т. V. Опширни пописни дефтери од ХVІ век за Кустендилскиот санджак. Кн. 1, Скопjе, 1983, 829 с.

Турски извори за българската история. Т І – VІІІ. С., 1959 – 2001.

Тъпкова–Заимова, В., Милтенова, А. Историко – апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България. С., 1996, 360 с. + 12л.

Френски пътеписи за Балканите ХІХ в./ Чужди пътеписи за Балканите Т. ІV /. Съст. и ред. Б. Цветкова, С., 1981.

Last modified: 23.11.2010